ОБИЧАХМЕ СЕ ТОЛКОВА МНОГО

Изгубената любов
Всеки е губил любовта си. Хората се влюбват и разделят всеки ден. Но всеки помни това – как и къде се е отказал от Човека. Ако не помни – не е обичал. Гьоте, Новалис, Андре Шение,Рембо, Верлен, Шели, Байрон, обичайно описват Раздялата в гората, в подножието на планината, до мрачния хълм, или под непрестанния дъжд. Георги Минчев пее за любовта, която умира в малка, глуха улица. Маринистът Светозар Арнаудов, обаче, новаторски изобразява края на любовта до любимото му огромно, черно-синьо-зелено Нещо - до Морето. В новата му картина, която подходящо се казва „Обичахме се толкова много” той показва двойка, съвсем не млада, напрегнато, отчаяно прегърнати, неразделни уж, но всъщност вече непоправимо разделени. И двамата са зрели хора, взели решение, но им е трудно, така трудно да го изпълнят! Забележете как той се опитва никога да не я пусне, но тя леко се отдръпва, защото женската и същност и казва, че всичко е свършено. /Вижте великолепната оригинална рамка, също произведение на изкуството/. Арнаудов поставя двамата в приказната приказка на нощното, лятно море, на пиедестала на завинаги изгубената любов. Маринистът всъщност тук издига морски паметник на нещастната любов! Това не е случайно – той и тя са върху естествена морска трибуна, от която сякаш казват на наблюдателя – това и теб те чака, ако се откажеш от този, когото обичаш. /Любопитното е, че художникът показва в невъзможната далечина, под изцъклената Луна, човек, който тика лодката си в морето, т.е. животът продължава!/ И млечната Луна , съдбовно втренчена само в тях, и синьото студено небе, удобно разтворило се за осъдителната Луна. И фарът, който нарочно, многозначително мълчи тъмно. Арнаудов успешно използва гневната Луна, която им се сърди, че се разделят на стари години, и още по-добре внушава на наблюдателя, че Луната свети САМО за двамата. А това е мечтата на всички влюбени, нали?
Да, „Обичахме се толкова много”.
Но в минало време.